11.12.2007 г.

Нежеланата бременост води до аборт в много от случаите

>Абортът – Убийство или спасение?

Твърде лесно е да осъдим жените, подложили се на подобна операция. Абортът е убийство на един едва заченат нов живот, на когото е отказано правото да съществува. Но и част от майката умира. Каквато и да е причината да го направиш, ти не си от камък - тайно си искала това дете, но времето и обстоятеслтвата не са позволили да го имаш. Често пъти белязва завинаги и здравето ти, понякога наистина фатално.

В такива моменти действително осъзнаваме, че не сме богове и не всичко е под контрол. Плащаш си за лекомисления живот и наивната вяра, че „на теб няма да се случи”. След такава стъпка вече нищо няма да е същото. Сърцето ти ще се свива болезнено при всяко здраво, слънчево, усмихнато дете и мисълта, че то можеше и да бъде твоето, ако…

Кой би могъл да каже кое е по-трудното – да запазиш детето или да убиеш малкото създание, което няма никаква вина заради това, че съществува, а после цял живот зад зад всяка дума да ти се струва, че откриваш намек, че всички са наясно с тайната ти? Невинаги ни се случва всичко както и когато сме гопланирали. Знаеш ли, когато осъждаш „убийцата” или отсичаш „ами, да се е пазила”, дали утре няма да си ти или дъщеря ти на нейно място? И винаги ли разумът може да ни води и спасява от беди?

Причини за такава стъпка има много. Тъжно е наистина, когато едва навлизаш в живота, да „пораснеш” точно по този начин. Но какво става, когато носиш някоя наследствена, нелечима болест, която не ти позволява да бъдеш майка? Или детето ти е рожба не на любов, а на насилие и не искаш нито да си спомняш срамния и страшен епизод, нито другите да знаят? Коя жена, едновременно с желанието да бъде майка, не е чувствала и ужас от раждането и последствията след него? Защото и раждането, както и абортът, крие много неизвестни, не само за физиката, но и за психиката. И докато тялото може да се излекува без следа, то душата понякога за цял живот остава увредена. Макар това да е основна мисия на нас, жените, това не означава, че още от първата си глътка въздух сме подготвени за нея и всичките й странични „ефекти”, че знаем всичко и само чакаме моментът, в който бебето ще се появи, за да му дадем цялата си обич.

В днешния динамичен живот като че ли кариерата излезе на преден план – докато се бориш за финансовата си независимост, подходящите години за майчинство неумолимо изтичат. Съвременната жена не желае просто да бъде издържана от някой мъж. Самоуважението ти диктува и ти да се изявиш, да се утвърдиш, да постигнеш нещо в живота. Получава се омагьосан кръг, в който ти ставаш зависима от работата и увереността, че още малко и ще бъдеш подготвена да се отдадеш на семейството все повече започва да ти прилича на далечен и нереален мираж, който никога няма да се случи в действителност. Странно е как точно онова, което преди години е било най-просто и естествено, днес изглежда толкова трудно и невъзможно! И как неволно се изненадваме на децата по улиците..

Ако се замислим кое е по-доброто от двете – аборт или нежелано дете, което цял живот ще страда, че е попречило на нечии планове, пак ще ни бъде трудно да си изберем. Една дилема винаги е трудна за решаване. Но разликата от филмите и реалния живот е, че тук изборът е един и окончателен. И връщане назад няма. Затова и осъждам аборта, но не мога да съдя жените, които са го преживели. Защото тяхната вътрешна присъда над тях самите може би е много по-страшна.. 

10.12.2007 г.

Смъртно наказание

>За или против смъртното наказание

Състраданието срещу закона

Отношението на едно общество към осъдените за тежки престъпления показва неговата зрялост и цивилизованост. В по-древни времена е било лесно и просто – тогава по най-варварски начин са премахвали от лицето на земята дори и за кражба, прелюбодеяние или лъжа. Но днес и за потресаващи престъпления някак не можем да приемем, че око за око и зъб за зъб е достойна и точна присъда. Ще ти върне ли една нова смърт погубения живот? Какво печелиш, когато и ти се превърнеш в убиец? И кой ти е дал правото да бъдеш Бог и да отсъждаш кой кога заслужава да умре?

Дебатът за или против смъртното наказание, разбира се, никога няма да бъде прост или еднозначен. Той не зависи само от цивилизацията, смяната на политически системи и религиозни ценности. Защото никой никога не може да ни спре да вложим и известна субективност, когато преценяваме как да постъпим. Различно е, когато са замесени чужди хора и когато случаят засяга нас. Не бих искала и да помисля дори какво би се случило, ако жертвата е мой близък или детето ми. Дали и тогава можеш да отсъждаш толкова спокойно, мъдро и цивилизовано? Дали един изверг, гаврил се с деца заслужава милост? Какво е твоето извинение, когато нараняваш заради удоволствието да гледаш чуждото страдание?

Такива дилеми са поредният пример, че моралните норми не са веднъж завинаги дадени, а се градят и рушат всеки ден. А ние непрекъснато се учи да живеем в общност, да се съобразяваме и с някой друг. Да бъдем част от цяло, в което не е задължително нашето право да е най-важното. Разбираем е началният порив да раздадеш сам справедливост, за да се почувстваш отмъстен. По-голямо усилие изисква да потиснеш първобитния човек у себе си и да се поставиш на нечие друго място, да разбереш, да простиш. Защото физическата мощ и насилието не са израз на истинска сила. Насилието води след себе си насилие... И така – до пълно унищожение. Злото търси слабостта, за да изкара най-лошото у всеки на повърхността. Но само доброто може да победи, да промени и пречисти някого и да направи и от звяра човек.

А и кой може да каже колко от хората зад решетки са действително зли и колко са били принудени да стигнат дотук, без да се е доближил до тях, преодолявайки погнусата от Падението? Докато не си се сблъскал с Нуждата и Изкушението, никога не можеш да бъдеш сигурен, че достатъчно познаваш себе си и знаеш докъде можеш да стигнеш. Няма откъде да знаеш дали поддавайки се на гняв няма да прекрачиш границите на човечността и да се превърнеш и ти в обществен враг. И те са били хора като нас, вероятно не са и предполагали, че ще изгубят свободата си. А обществото ги белязва за цял живот и след най-лекото престъпление, отказва им правото на нормален живот по-нататък и ги превръща насилствено в аутсайдери, озлобявайки ги още повече. Един толкова объркан човек с лош късмет по рождение много лесно ще се получи хладнокръвен, завършен престъпник.

Често съм се чудила дали най-зловещите убийци не ги създаваме точно ние, уж порядъчните хора. Даваме ли си сметка как се възприема всяка казана дума, направен жест, дори и случаен поглед? Дали, подигравайки се на някой по-различен от нас, не го тикаме съзнателно към пропастта? И дали за престъпленията му по-нататък не носим вина ние? Не до всеки от нас винаги има добри хора, които да вярват в теб и да те подкрепят във всичко. Представете си само да живеете в студенина и омраза и отвсякъде да ви се внушава само, че от вас човек няма да излезе? Дали е лесно да не станеш вълк сред вълци? У всеки от нас свети пламъкът на добротата. Но обстоятелствата се оказват решаващи дали то ще гори или ще загасне завинаги. Зад прекомерната жестокост винаги се крие болка, неудовлетвореност, омраза към самия себе си, неспособност да си съвършен като жертвите, или страх да не станат като теб.

Някъде четох и стряскащия извод, че у всеки от нас живее убиец и е въпрос на обстоятелства дали той ще се прояви, или не. Като се замислим, истинската милост не идва от съзнанието, че ти си нещо повече от падналия. А от разбирането, че във всеки един момент можеш да паднеш и надеждата, че някой ще прости греховете ти и ще ти подаде ръка, за да станеш и продължиш пътя си като по-добър човек.

РЕКЛАМА

РЕКЛАМА

РЕКЛАМА

РЕКЛАМА